В списанието Science Translational Medicine е публикувана повече от любопитна статия, която поставя под съмнение ефективността на всички лекарства и обективността на представяния като еталонен, «златен» метод на медицински изследвания с включването на двойни контролни групи.
Експериментът представлява топлинно облъчване в областта на краката до ниво, предизвикващо болка, контролирано в последствие чрез противоболков успокояващ препарат, който се прилага интравенозно чрез система. С началото на интравенозната апликация на аналгетичния препарат нивата на болка намаляват, както и може да се очаква. Интересното обаче е, че когато се съобщава на пациента, че вносът на лекарството е преустановен, нивата на болка се връщат до изходно положение, въпреки че на практика, без знанието на пациента, аналгетикът продължава да се влива в организма. С една дума, ефективността на прилагания препарат зависи от съзнанието на индивида, а не от някакви химични свойства на препарата.
Според професор Irene Tracey от университета в Оксфорд «… това е един от най-ефективните аналгетици, с които разполагаме е съзнанието и то в състояние да увеличи многократно ефективността на препарата или напълно да я ограничи».
Според професор George Lewith от университета в Southampton «тези резултати подлагат на съмнение много от рандомизираните клинични опити, които не взимат под внимание очакванията на пациентите».
Редица лекарства на практика притежават определена ефективност в лечението на определени заболявания, само защото пациентите вярват в това, а не защото химическата структура на препарата притежава някакво «обективно» действие върху заболяването.
Неминуемо изниква въпросът – ако ефективността на голяма част от лекарствата се дължи на съзнанието, което «вярва» че те са ефективни, защо тогава някои лекарства са по-ефективни от други лекарства или от контролната плацебо група.
Отговорът на този въпрос е последното, което бихте очаквали – в страничните ефекти. Когато се извършват контролирани рандомизирани изследвания с двойни контролни групи, «подсъзнателно» пациентите се «надяват» да получат «истинските» лекарства. Как могат те да преценят, че лекарствата са «истински»? От появата на странични ефекти. Колкото страничните ефекти са по-силно изявени, толкова по-убеден е пациентът, че лекарството е «истинско».
Дори самият процес на подбор на пациенти за клинично изследване с двойна контролна група «обработва» съзнанието да очаква определени промени. Ако участвате в клинично изследване на ново лекарство за понижаване на кръвното, съзнанието е «настроено» да очаква определени промени и чака «сигналите» на страничните ефекти за да «включи» съответния механизъм, в случая, водещ до понижение на кръвното налягане. Пациентите, които получават «лъжливото» лекарство (плацебо) в много по-ниска степен развиват странични или токсични ефекти и постепенно се убеждават, че са попаднали в плацебо групата. Поради тази причина при сравнението на резултатите «истинското» лекарство обикновено е «по-ефективно» от плацебо групата.
Изниква логично въпросът – защо клиничните изследвания не се извършват без да се съобщава на пациента, кое е заболяването, което се проучва. На практика не съществуват такива изследвания. От една страна религиозната убеденост на медицинската наука, че съзнанието не е в състояние да влияе върху «обективните» процеси, е обяснение за такъв избор и научен подход. От друга страна обаче, особено през последните 10 години, редица нови препарати не са в състояние да прехвърлят дори и 5%-та бариера по-висока ефективност от плацебо групата за да получат лиценз за продажба. Така че, със сигурност не особено научни причини стоят зад отказа на медицината и в частност клиничната фармакология да модифицира методологията на рандомизираните клинични изследвания.
В клиничната медицина съществуват редица случаи, където такава методология на практика се използва. В спешната медицина, например, редица критични състояния, когато пациентът е в безсъзнание, представляват на практика, в умален мащаб методология, където пациентът няма представа (бидейки в безсъзнание), какъв ще е резултатът от приложения медикамент и въпреки това препаратът има определен ефект и той обикновено е доста последователен, т.е. може да се приеме, че ефектът наистина е резултат от химичната структура на медикамента.
Реално не може да се говори за някаква «обективност» и «материализъм», когато пациентът е в съзнание. Тези резултати, както и редица други, бавно, но сигурно ще доведат до разпадане на модела за «обективността» на медицината и науката като цяло и това е процес, срещу който медицинският бизнес се бори със зъби и нокти.
В описаните по-горе механизми няма нищо кой знае колко революционно. От почти един век насам е установена научна парадигма в квантовата физика, че субектът, наблюдаващ експеримента, винаги влияе на резултатите на изследването, така че напъните на медицинската индустрия по някакъв начин да заобиколи тази «обективна реалност» не са нищо друго, освен желание за печалба, независимо, че не се предлага реален продукт. Ефектът на повечето от медикаментите, използвани в лечението на хроничните заболявания, като намаляващи холестерола, контролиращи кръвното налягане, за лечението на диабет тип 2, антидепресанти, аналгетици и редица други групи, при подходящи условия и методология могат да се възпроизведат само с участието на съзнанието на пациента.
Разбира се, съществуват и цели групи лекарства, които изглежда «наистина» оказват влияние върху организма, независимо от влиянието на съзнанието. Анестезията влияе върху хората независимо от тяхната «настройка». Витамин D оказва влияние в каскада от процеси, независимо дали организмът е убеден или не в неговата ефективност.
Естествено, освен че е породено от икономически мотиви, това нелепо положение в представата ни за здраве и болести е и културен и философски проблем. «Науката» все по-отчаяно се вкопчва в своя редукционализъм и с изключение на квантовата физика, отказва да приеме, че съзнанието, ако и да не контролира, то поне е субект в реализацията на процесите, които обозначаваме като обективна реалност.